Външните и вътрешните врагове на Путин
В своето основно произведение „Произходът на тоталитаризма“(1951) Хана Аренд се опитва да осмисли ужаса на нацизма с неговите концлагери и на сталинизма с жестоките му чистки. Според нея тоталитаризмът произтича от два главни фактора: разрушаване на правната и териториална национална държава вследствие на империалистически претенции и тенденцията индивидите да се идентифицират не като граждани, а като представители на раса или класа. А това, по думите ѝ, води до „банализиране на злото“.
За всички авторитарни и тоталитарни режими от началото на ХХ-ия век та чак до днес е присъща концепцията за търсене (и намиране) на вътрешни или външни врагове. Което в някои случаи става последователно – ликвидиране на вътрешния враг, последвано от консолидиране на населението около заплахата отвън и при нужда повтаряне на бинарния цикъл.
След като до есента на 1922 г. болшевиките в Русия се справят до голяма степен със съпротивата на контрареволюционерите и чуждестранните интервенти, Ленин се заема с изграждането на съветската автокрация, станала модел за толкова много режими през следващите 60 години не само в Европа, но и в Азия и деколонизирана Африка. Според видния историк Пол Джонсън целите са в четири посоки. Първо, унищожаването на цялата опозиция извън партията; второ съсредоточаването на цялата власт, вкл. изпълнителната, в ръцете на партията; трето, унищожаването на вътрешнопартийната опозиция; и четвърто, централизирането на цялата партийна власт в свои ръце.
Мнозина съветолози твърдят, че с прекратяването на масовия терор след смъртта на Сталин през 1953 г. Съветският съюз е навлязъл в нова фаза. Но други настояват, че тоталитарната парадигма с преследванията на дисиденти и арбитрарните прояви на държавната власт се запазва чак до 1989 г. Разпадът на СССР в края на 1991 г. поражда очаквания, че с това се слага край на противопоставянето със Запада.
Но след кратък период на обедняване, престъпност, корупция, безработица, ръст на заболяванията и възникване на олигархия в постсъветска Русия външният враг отново излиза на преден план. Това се дължи главно на амбициите на централноевропейските държави (без Словакия, която е под управлението на авторитарния Владимир Мечиар) да се присъединят към НАТО. Енергичната съпротива на руската дипломация води до решението на алианса (и на администрацията на Бил Клинтън) да създаде през януари 1994 г. буферната институция „Партньорство за мир“ – хлабаво споразумение за сътрудничество във военната и политическата област с европейските държави от бившия съветски блок, бивши съветски републики, вкл. даже Русия, и още няколко неутрални държави.
Тогавашните президенти на Полша Лех Валенса и на Чехия Вацлав Хавел изразяват дълбокото си разочарование от отлагането. А анализатори заключават, че „Партньорството“ е създадено с цел да не бъде дразнен Кремъл. Военните действия на Русия в Чечения, Приднестровието и Абхазия засилват апетитите на водещите кандидати за членство от тогавашната Вишеградска тройка (Полша, Чехия и Унгария). Пет години по-късно тези три държави встъпват в НАТО, а през следващите две десетилетия има още четири разширявания на алианса са изток и югоизток.
През този интервал от време, съвпадащ с управлението на Владимир Путин, руски политици от различен ранг казваха на приливи и отливи, че Москва е била измамена навремето чрез „Партньорството за мир“ и най-вече при договарянето на обединението на Германия. Така през 2021 г. Русия и Беларус замразиха сътрудничеството си в „Партньорството“.
Справил се с масовите протести заради съмнителното му преизбиране през пролетта на 2012 г. Путин обърна очи към Украйна, която подготвяше подписването на Споразумение за асоцииране към ЕС. След Евромайдана в Киев Русия на бърза ръка анексира Крим и инициира въстания на сепаратисти в две източни украински области – Донецка и Луганска. Последва военна интервенция в Сирия с две скрити цели – установяване на постоянни военновъздушна и военноморска база в знак на благодарност от режима в Дамаск. После с постъпателни и твърди действия машината на Путин громеше вътрешния враг – забраняваше медии и организации, обявявайки ги за екстремистки, и вкарваше в затвора за кратко или по-дълго опозиционни активисти.
Последва отново обръщане към външния враг – „заплахата“ от поредно разширяване на НАТО на изток с приемането на Украйна. Въпреки че и за първокурсниците по политология е ясно, че това не може да се случи в обозримо бъдеще, Путин поиска от Запада писмено да обещае, че то няма да се случи. Такова обещание не беше и не можеше да бъде дадено. Междувременно по украинските граници се трупаха руски войници и военна техника…
Досега едни анализатори се питаха какво иска руският президент, а други се питаха какво всъщност не иска, за да отгатнат какво иска. Но когато се заговори, че т.нар. народни републики със столици Луганск и Донецк може да бъдат признати от руската Държавна дума за независими, той може внезапно да оповести, че тъй като Киев не спазва Минските мирни споразумения, Москва също няма да ги спазва. И в тези „републики“ да бъдат спретнати две референдумчета като този в Крим. Което пак да стане, без официално да пукне пушка при гореспоменатото „банализиране на злото“…
Предстои да видим.
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
